Според неофициални данни бюджетът на WSDC Qatar наброява 2 милиона евро, предвид факта, че нормалното за едно подобно състезание е около 150 000. В следствие на този факт, разбира се, Доха прие един образ в нашето съзнание, който трудно би бил заместен от която и да е световна столица. Организаторите се бяха погрижили прорамата ни да е от типа на: ядене-дебат-едене-дебат-ядене-fun-(липса на сън)-ядене при което в един момент спрях да снимам, тъй като преценката ми за земно и неземно вече се бе размила.
Не съм съвсем сигурен как ще изглежда Пловдив след привикването с тукашните мащаби, но явно ще трябва да разбера много скоро… Едно от малкото предимства на града на тепетата е наличието на бира зад всеки ъгъл. Истината е, че този аспект от арабската култура започва да ме мъчи след близо две седмици тук, особено на вечерните party-та, които въобще не липсват последните дни.
Може би най-доброто събитие от цялото WSDC беше пустинното парти. В общи линии тръгнахме с рейсове от хотела и стигнахме до едно място, което спокойно може да се класира като ‘in the middle of nowhere’. Шосето просто преливаше в пустиня, насякъде около нас имаше коли, джипове, бъгита, парапланери и какво ли още не. Ако някоя кола не можеше да изпревари от ляво, просто навлизаше в пустинята и го правеше от дясно.
От там ни взеха с 15 бели джипа, Toyota hilux за любопитните, при което се оказахме на края на кордона с най-болния шофьор… Пича просто реши, че не харесва маршрута на водача и ни прекара през всичките дюни, като на моменти страничното стъкло, до което бях аз, сочеше посока долу. Караше с нещо от типа на 100-110 из пустинята а джипа не даваше никаква индикация на затормозеност.
В крайна сметка малко развеселени, повече уплашени и най-вече раздрусани стигнахме до още по-дълбоки среди на нищото, къде зад една дървена ограда бе локацията на party-то. Арабски dj (доста слаб), камили, duneboarding и много шоу. Нещата, които бяха на наше разположение просто не могат да се изредят… В снимките съм се опитал да загатна част от тях, но не съм съвсем сигурен, че съм успял.
Проблема или пък хубавото беше, че това въобще не бе всичко. Последва посещение до Музея на Ислямското Изкуство – гигантска сграда, за предназначението си, на необикновенна позиция с една от най-интересните и впечатляващи експозиции, които съм виждал до сега – перли… На едно място бяха събрани едни от най-впечатляващите експонати, от най-големи до най-малки, от най-скъпи до най-обикновенни. Дори имаше възможност да се разглеждат различни интересни експонати през няколко доста странни стереоскопични микроскопа, които създаваха уникален 3d ефект.
Останалата част от музея бе по-обикновенна в сравнение с видяното, но все пак достатъчно впечатляваща. Интериорното решение на самата сграда, обаче, надмина доста от очакванията ми. Целия музей бе декориран в стъкло, мрамор и дърво (не успях да го локализирам особено, но беше скъпо и луксозно). В фоайето имаше 15-метров прозорец с директна гледка към залива и небостъргачите, на които се радваме и от хотелската стая.
В общи линии не може да не се отбележе яркия контраст между реалната липса на култура в Катар и опита да се генерира такава. Истината е, че емирството не се различава с почти нищо от коя да е друга арабска страна, няма особено впечатляваща история, според моето скромно мнение, но културата е издигната на пиедестал и се промотира по всевъзможни начини. За тези, които ще ме упрекнат за този коментар, само ще кажа, че не са гледали колко неадекватно танцуват катарските мъже “традиционния” боен танц. На определени моменти дори се забелязва, че държат мечовете като вилици - с три пръста, но това не пречи преди всеки дебат да ни зареждат с катарски боен устрем…
Със сигурност magnum opus-ът на тази Катарска приказка беше вечерта на 14-ти февруари, когато имахме шанса да слушаме на живо Виенската Филхармония. Оказа се, че сме сред малкото дебатйори записали се за това събитие насред новопостроения учебен комплекс на Qatar Foundation. Концерта се дължеше на доброто желание на емирата на Катар, която бе осигурила и нашите покани.
Тук предполагам, че доста ще се запитат, а аз от кога слушам класическа музика… Е при подобно изпълнение, на такова място, с такива емоции и толкова адреналин, няма как да не слушам. Самото място на провеждане имаше една магична елегантност. От всички страни сцената бе обградена с вода, абсолютно симетрично на нея се намираха двата коридора с червените килими, които се виждат на снимките, както и пространството за коктейла. Самия концерт бе от две части: Симфония номер 6 на Бетовен и La Mer (Морето) на Клод Дебюси, по-известна като началната музика от Star Wars 
Няма да се опитвам да опиша чувството, което изпитах там, тъй като литературните ми способности са далече от нужните за подобна задача, но може да се каже, че беше вдъхновяващо.
Иначе ако някой се е притеснил, все още слушам електронна музика и сме на Carl Cox на 17-ти, но това разнообразяване ми дойде наистина добре.
След малко заминаваме за традиционния арабски пазар Souq Waqif, където се надявам да намеря нещо по-местно за купуване, тъй като в мола имаше главно лукс и световни брандове. За сега ще приключвам с писането и ще се подготвям за потегляне, все още коментарите са препоръчителни и най-тържествено обещавам, че това няма да е последния пост от Катар!
Ще се радвам на всякакъв отзвук по адрес на новия сайт, включително и критика!
Facebook
Twitter
Google Profile
YouTube